Брой 3 на фестивалния вестник - онлайн издание

София Филм Фест за първи път е посланик на инициативата The Ball – топката, която обикаля различни държави и стига до откриващата церемония на Световното първенство. „Една топка, един свят” е мотото, което описва каузата на Топката – да обединява хората като ги насърчава да общуват и споделят, да играят и да се забавляват, да бъдат смели и да се развиват заедно.
Посланиците от всяка държава, през която Топката минава, сами създават събитията и преживяванията, от които имат нужда, за да подкрепят инициативата и хората от общността си по най-добрия начин. В България Топката се върти около два центъра – популяризирането на женския футбол и утвърждаването му като достойна игра и приобщаването на хората към каузата на инициативата Отвъд спорта.
Отвъд спорта има за цел да възроди културата и местата за спортуване на открито, за да могат повече деца и възрастни да се развиват и общуват помежду си, докато играят.
Пътят на Топката минава през България между 4 и 9 май, когато София Филм Фест ще подкрепи каузите с редица събития и кампании в духа и ценностите на The Ball.
Селекцията от футболни филми на фестивала е първа крачка към призива за споделена игра и се осъществява благодарение на дългогодишния партньор на The Ball – фондация Робърт Бош.
Ето какво споделя за Топката Андрю Арис, един от двигателите на организацията, която стои зад нея – Spirit of Football:
Идеята да създадеш организацията Spirit of Football ли беше първа или проектът The Ball?
Spirit of Football беше първа. Но историята е малко по-сложна. Двама души започнаха да развиват такава организация, наречена Spirit of Football и проекта The Ball. Англичаните Крис и Фил са пътували през Европа и Азия с Топката и са я занесли на Световното първенство през 2002 година. Тогава те са тръгнали от идеята, че обикновена топка може да е като футболния еквивалент на олимпийския огън и може да свързва хората. Без да знам за тях, през 2005 аз основах организацията Spirit of Football с идеята футболът да свързва хората и да ги учи на важни социални умения. Футболът като средство за образование. Тогава написах в гугъл Spirit of Football и открих Топката. Веднага си помислих, че тя трябва да се използва с образователна цел и има смисъл, ако тези пътувания се превърнат в активно образоване. Свързах се с Крис и Фил, те също сметнаха, че това е добра идея и оттогава правим този проект заедно.

Кои са били най-екзотичните места, на които си бил, докато сте обикаляли с Топката?
Не бях ходил в Африка преди 2010 година, когато Световното първенство беше там. Опознах я и я обикнах, заради духа наоколо. Африка е богата и разнообразна – има 3000 езика, планини със сняг и пустиня. Възможността да нося Топката през Африка беше едно от най-невероятните пътешествия, в които съм бил въвлечен. Тогава за първи път си партнирахме със Special Olympics. Хора с умствени затруднения също можеха да участват в играта. Да си с крал или президент и в следващия момент да си на улицата – на толкова универсален език говори Топката.
По какви други начини се гледа на Топката по света?
Топката е била благословявана от различни религиозни групи в Лагос, канена е в госпел църква, където хората пеят и танцуват и свещеникът я държи високо, а общността празнува съществуването и присъствието й. В Мали един имам от впечатляваща джамия благослови Топката, като се помоли тя да стигне успешно до Световното първенство, защото мисията й е страхотна.
Какви хора срещна по пътя на Топката?
Всякакви. Организацията се казва Spirit of Football, но по същество не е за футбол, а за човешкия дух.
Най-възрастният човек, който е подписвал Топката, е 97 годишна жена от Сантяго, Чили, която ни разказа колко много харесва фубола и че се чувства благословена да държи Топката в ръцете си. Хората, които срещаме ни разказват истории и за тях Топката е начин те да изразят себе си. Един от създателите на The Ball смята, че нещата трябва да се показват, а не да се разказват. Миналата седмица бяхме в един бежански лагер в Йордания, където 10 жени и 12 мъже участваха в нашия уъркшоп. Те бяха хора, които наистина усещат духа на Топката и ще го предадат на общността си.
Какви са промените, които се надяваш Топката да носи със себе си?
Мисля, че Топката като еднократно преживяване не може да промени особено много за един човек, но тези, които наистина са ангажирани с нея могат да вземат много. При всички положения обаче, Топката носи много радост и вдъхновение за хората - да минат отвъд собствените си граници и да преодоляват себе си и страховете си.

МАНИФЕСТ НА ТОПКАТА

Духът на феърплея и Топката се свеждат до шест принципа на играта, които всеки би могъл да приложи не само в спорта, а и в живота си.

1.ВСЕКИ МОЖЕ ДА ИГРАЕ.

Никой не трябва да бъде изключван от играта, без значение от неговите пол, възраст, цвят на кожата, интелект, социално положение, таланти. Например, когато играем с хора в инвалидни колички ги оставяме да придвижат Топката напред и да ни кажат кой е следващият човек, който искат да играе с нея.

2.РЕСПЕКТ.

Най-простата форма на уважение е да се здрависаш преди началото или след края на играта. Или пък да покажеш знак на уважение, както се прави в мюсюлманските страни, където ръкостискането между мъж и жена е забранено.

3.ОТБОРЕН ДУХ.

При футбола топката непрекъснато се подава, когато си в отбора. Не е позволено да диблираш самостоятелно. Целта е да се движиш напред и да я подаваш на останалите.

4.ЧЕСТНОСТ.

Бъди честен. Ако някой е ранен, вдигни ръка и спри играта. Ако си играл последно с топката, бъди открит и вдигни ръка за фал.

5.СПРАВЕДЛИВОСТ.

Бъди правдив и в думите си, което означава да използваш по-често позитивни послания. Ако някой е шутирал добре, може да му ръкопляскаш или да кажеш: „Браво!”. Това е да мотивираш хората, да ги насърчаваш. На ежедневно ниво се изразява в малките комплименти, които можем да си правим и да отбелязваме един на друг, когато някой е направил нещо добро. Хората винаги казват, когато някой направи нещо лошо, но не е същото и за доброто.

6.ЗАБАВЛЕНИЕ.

Удоволствието от играта и споделянето е важно. Да празнуваш значи да се припознаваш в нещо и да се обединяваш с това, което е извън теб.

Абракадабра – размиване между реалността и фикцията

За такъв организиран хаос в хода на историята предразполага хаотичната стилистика под форма на крупности и неравния монтажен ритъм, които успяват да се синхронизират успешно и да вървят ръка за ръка. Именно тези бързи приближавания в близък план в стил класически уестърн, панорамни статични кадри, решени през широка оптика, съчетани с камера от ръка, допринасят за комедийната нотка, като рязката им смяна гарантира някои минорни емоционални обрати и най-важното за такъв тип сюжет – размиването между реалността и фикцията. Тези режисьорски похвати и решения предполагат развитието на главния персонаж да премине през съответните и нужни метаморфози, и помагат всичко свързано с хода на историята да върви стегнато и без „излишен“ въздух, изразен под формата на дълги кадри или излишни сцени. Филмът на Бергер притежава характерна рамка и вибрира чрез добре структурирана динамика, а резултатът е 90-минутно искрено забавление.
В „Абракадабра“ по време на сватба един дух обладава футболния запалянко на средна възраст Карлос (Антонио де ла Торе) и това поражда още по-голям хаос в семейството и на работното му място, породен от ситуации, които излизат от всякакъв контрол. С този проблем ще трябва да се справят не само той самият, но и неговата съпруга (Марибел Верду, позната на широката публика от „И твоята майка също“), която така или иначе е лишена от вниманието на съпруга си, и това допълнително ще усложни обстоятелствата на вече създалата се ситуация. Като основен допълнителен конфликт се явява и нужният надзор и родителски контрол върху дъщеря им, чиято възраст предразполага към все повече и повече внимание на нейните връстници от другия пол.
„Абракадабра“ на режисьора Пабло Бергер е непретенциозна комедия с елементи на абсурдизъм и примеси на испански фолклор, който на моменти намира допирни точки с дори родния ни такъв. Режисьорът е добре познат на българската публика с нестандартната си екранизация върху приказката „Снежанка“

Гледайте филма „Абракадабра“ ДНЕС, 9 март от 19:00 часа в Cinema City Mall of Sofia, на 15 март от 19:00 часа в Кино Аренда Делукс Bulgaria Mall или на 21 мартот 21:00 часа в Дом на киното

Илиян Джевелеков: „Самият вездесъщ е една малка пионка, която е наблюдавана“

Илиян Джевелеков е роден на 10 май 1966 година в Пловдив. Учи психология в Софийския университет. Завършва кино и ТВ режисура в Националната академия за театрално и филмово изкуство в класа на акад. Людмил Стайков. В периода на следването си работи като режисьор в студентска програма “КУ-КУ”. През 1993 г. филмът на Илиян Джевелеков „Искам да съм свободен” печели награда за най-добър късометражен филм на Международния филмов фестивал „Златна роза” във Варна. От 1994 до 2000 г. работи като продуцент и режисьор в компанията „Ку-ку филм”. През 2001 г. Илиян Джевелеков, Матей Константинов и Георги Димитров създават продуцентска компания „Мирамар Филм”, която днес се нарежда сред водещите производители на документални и игрални филми, както и на ТВ реклами в България.

„Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков влиза в балканската надпревара на 22-рия София Филм Фест като един от най-успешните филми, произведени в региона през последната година.

Освен като режисьор, сте познат и като продуцент. Какво е водещото, за да се захванете с един проект? Бихте ли пренебрегнали пазара и при какви условия?

Като режисьор основното, което би ме накарало да се захвана с даден проект, е той да ме вълнува и да му вярвам достатъчно, защото знаем, че киното не се прави за два дни и трябва човек да има достатъчно опорни точки, които да му крепят вдъхновението.

Вие сте учил психология. Помага ли Ви това в заниманията Ви с кино?

Интересът ми към психологията както в живота, така и като дисциплина продължава. Винаги е полезно да гледаш нещата през тази призма.

Кое прави един филм успешен?

Има едни общоприети критерии. Единият са фестивалите. Другият критерий за успеха е боксофиса. Има и трети, в който по някакъв начин влизат първите два, но основната му характеристика е, че филмът става любим на много хора и те искат да го гледат отново.

Вашите филми са на съвременна тематика и изпълнени с психологизъм. Какво Ви провокира да творите? Бихте ли правили нещо на историческа тематика например?

Нямам калъп на вдъхновението и на темите, които ме вълнуват. Ако се появи идея, която достатъчно мощно ме държи и ме зарази, това е напълно достатъчно.

Очевидно темата за воайорството и дигиталната комуникация в стремежа ни да се доближим един към друг Ви вълнува и във „Вездесъщият“. Този филм естествено продължение ли е на „LOVE NET“?

Това определение ми харесва „естествено продължение“, не е концептуално, а е дошло по естествен начин. Не е калкулирана някаква конкретна поредица, посветена на модерните технологии.

Заснемането на филма е направено по много оригинален начин. Как протече работата Ви с оператора Емил Христов?

Ние работим отдавна с него – не само в киното, но и в рекламата. Колкото до специфичната визия във филма, тя е заложена по някакъв начин в темата. Налага се смесването на класическо кино изображение и изображението на скрити камери, защото те са предпоставка в сценария.

Къде е разположен главния герой в свят, в който технологиите взимат превес над хуманността?

Идеята е генерирана от наблюдението какво се случва с развитието на технологиите и специално със скритите камери. Започнах да наблюдавам процеса и така се залових с този филм.

Как достигнахте до развръзката на филма Ви?

Проблемът на героя във филма дойде тогава, когато той се подхлъзна по лесната наркотична мисъл затова, че може да бъде вездесъщ и не само да наблюдава, но и да моделира съдбите на хората. Това е големият му проблем, защото знанието за хората и за техните тайни предполага спазването на някакви периметри на хигиена и второ – това знание е много тежко да бъде носено на раменете на простосмъртен човек. Така че на финала става ясно - самият вездесъщ е една малка пионка, която е наблюдавана.

Какво ще отговорите на онези, които са се разпознали във филма Ви?

Интернет изобилства от компрометиращи видео материали, които са заснети без знанието на хората, които са в кадър и им носи огромни проблеми. Това обикновено са някакви интимни и срамни моменти. Правят го много хора и ако се интересуват от моето мнение бих ги посъветвал да спрат.

Гледайте филма „Вездесъщият“ на единствената му прожекция в рамките на София филм фест на 12 март в кино „Одеон“ от 20:30 часа

АГА: СИЯЙНАТА ЗВЕЗДА НАД БЪЛГАРСКОТО КИНО, КОЯТО НЯМА НИКОГА ДА ПАДНЕ

Откривайки украсения с рекорден брой български пълнометражни игрални филми 22-ри София Филм Фест, след като закри Берлинале преди броени дни, режисьорът Милко Лазаров представи пред аплодисментите от препълнената Зала 1 в НДК целия си екип, начело с главния оператор Калоян Божилов, и както винаги спокоен и крайно сериозен, заяви лаконично: „Имам новина. Българската тъга приключи. Последните десет години го доказват. Неуките си отиват. Вече всичко е в ръцете на дейците, носещи огънчето в себе си.“ С това той говори не просто за вярата в човека и доброто му, а за силата на чувствата и най-вече тази на действието, което ги следва. Защото както в едно интервю споделя: „Ако някой режисьор казва, че обмисля дълбоко нещата, много е вероятно да лъже. Режисурата не е територия на размисъл.“ Редно е да вярваме, че това се отнася не само за кинорежисурата. Главният му герой във филма също го разбра, и след дълбоките си чувства и натрупан житейски товар, единственото му решение бе да действа. Случилото се с него преди това, бе ролята му сякаш на един от двамата последни или първи човеци на Земята, в края на краищата преминавайки от една сибирска пустиня в друга, тъй като историята се развива изцяло в Якутия. Името му е Нанук, както гласи заглавието на филма в начален етап, а другият до него е жена му Седна. С нея заедно те свързват криво-ляво двата края сред сурово безвремие, лов и мистериозна животинска болест, а обичта им е жива и затрогваща, но на сърцето им нескрито лежи огромна болка: по незнайни причини са отлъчили дъщеря си Ага от семейството. И тази минималистична простота е всичко, което историята представя с продукция, осеяна с повече проблеми, отколкото причини да съществува като такъв значим и поетичен резултат. Изцяло художествена и лишена от етнографски реализъм, както самият режисьор споделя, но изпълнена с хуманистичен натурализъм. Изиграна от местни, непрофесионални актьори и обикновени хора. С едва доловими, извиращи от душата реплики. В пълна снежна тишина и музика от Пенка Кунева (асистент на великия Ханс Цимер), музика, която бавно и сигурно расте до мигове на симфония и пълен катарзис. Снимана още по-бавно, статично, широко, с подчертана естетика на кадъра, пълнещ окото и сърцето, точно както изглежда и се усеща „Отчуждение“, предишния филм на Лазаров, отново копродуциран и повлиян от глобалното кино и свят. И съдържащ сходни и много важни в сюжета ключове с него, за които разбира се всеки сам трябва да се сети и открие. Досущ като „Отчуждение“, „Ага“ е изключително семпла, човешка история за семейните ценности с едно непосилно, непростимо решение и вярата в изкуплението му, в потенциалната прошка и в надеждата за добро, което да продължи живота завинаги. Живот, обвързан в една кратка история за ловец и снежинки, която всъщност говори за смъртта, и по-късно споделянето на един сън с трансформация и падащи звезди, свързан със смъртта, от който в крайна сметка да бъде възможен самият живот. Живият живот, пълен с любов, драма и битовизми, а не де факто битов и провинциален живот, който би подхождал повече на български филм. Живот с универсална и трансцендентна дълбочина, извираща и дишаща всяка секунда, със завършен авторски стил, който Милко Лазаров очевидно притежава след едва два филма и работа с редовен и безкрайно талантлив екип, превърнал се в семейство, което както разбираме от Нанук, е като краката - „единият не може без другия“. Свидетели сме на подарък от световното кино, който да ни накара да забравим откъде идваме, да погледнем в небе от падащи звезди, да видим „Ага“, който сякаш винаги ще сияе на върха, и тогава да разберем какви хора можем да сме, разпалвайки сами огъня отвътре.

„Кораб в стая“ лекува самотата

Филмът на Любомир Младенов омайва зрителя със спокойния си ход, с героите си, същите като нас, с тишината и поетичността си. Сякаш дава на зрителя възможността да си чуе мислите, да си поеме дъх от ламтящата за внимание медийна среда, от грубостта и самотата. Фотографът в творческа криза Филип (Цветан Алексиев) снима грозна сцена в новооткрит супермаркет. Забелязва как Павла (Елена Димитрова) губи съзнание на паркинга отпред и така се оказва въвлечен в нейния живот. Павла и брат ѝ Иван (писателят Иван Димитров) остават на улицата. Той е напълно пасивен и откъснат от живота – може би аутист, а може би в тежка депресия.

„Кораб в стая“ докосва социалната тема, но избира друга посока. Вдъхновен от желанието да спечели Павла и да събуди Иван, Филип снима живота без редакция, в неговите най-тъжни, светли и красиви детайли. Този втори пласт събира целия свят в едно запуснато помещение. Така филмът на Любомир Младенов се оказва едновременно камерен и всеобхватен. Пред импровизирания екран героите избиват стените на личната си изолация, помиряват се с действителността, наблюдават дребните чужди прояви на обич и осъзнават, че нищо не е непоносимо.

Макар да работи с две от лицата на Театрална работилница „Сфумато“, Любомир Младенов не допуска театралност във филма си. Няма жестове и стилизация, няма монолози и изнесени гласове. Често зрителят забравя, че не гледа документален филм за някакво особено в тъгата си семейство. Всичко се случва „на голо“, няма музика, няма грим, а актьорите като че са облечени в дрехи от собствения си гардероб. „Кораб в стая“ е точната противоположност на ескейпизма на суперпродукциите. „Тук за никаква илюзия не може да става дума“ – казва самия режисьор.

Единствената прожекция в рамките на фестивала на филма „Кораб в стая“ е на 16 март от 13:30 часа в кино „Люмиер Лидл“

Кино фокус – 50 години от събитията през 1968

Гвоздеят в избраните филми е документалният омнибус-проект на Мартичка Божилова и „Агитпроп“ като продуценти, и Стефан Командарев в ролята на режисьор на една от новелите. Копродукцията, реализирана от държавите-окупаторки, ни връща отново към историческите събития, но фокусът е тук и сега, когато дистанцията на времето позволява преразглеждане на събитията. Българската част от мозайката, озаглавена „Ненужен герой“, разкрива историята за единствената официална жертва от петте армии, през перспективата на три паметника и тяхната участ през годините.

Окупация през очите на окупаторите. Останалите новели са под заглавия: „Гласове в гората“ (Германия), „Червена роза“ или „Приятелство и любов по време на окупация“ (Унгария), „Войнишки жени и шпиони“ (Полша), „Последната мисия на генерал Ермаков“ (Русия).

Не пропускайте да гледате филма „Окупация 1968“ на 18 март от 20:30 в кино „Люмиер Лидл“ или на 25 март от 17:00 във Френски институт - кино „Славейков“ 

Ретроспекция 1968

Вследствие на катастрофалните политически промени, протести, контрареволюции, през 60-те години започва период в киното, определян от критиците като „златен“. В тазгодишната фестивална селекция участват филми от Германия, Чехословакия, Франция и България. Ще имате възможност да видите на голям екран филми от Чехословашката нова вълна на автори като Вера Хитилова и почти експерименталната емблема на феминисткото кино „Маргаритки“, Милош Форман и един шедьовър от чешкия му период - „Черен Петър“, награденият с „Оскар“„Строго охранявани влакове“ на Иржи Менцел. Ще изживеете историите на Агнешка Холанд, основани върху човешкия живот, радостта, върху трагедията и бедствието, които се въплъщават на екрана под заглавието „Горящият храст“. Филм за нещастната съдба на самозапалилия се в Прага студент, в името на борбата срещу комунистическия режим.

От своя страна доста от филмите от Германия носят белезите на настъпващата по това време политическа либерализация. Фриволната младежка комедия на Май Шпилс „Давай, миличка“ за съмнителен поет на име Мартин, ни пренася в малък квартал в Мюнхен - любимото място на ученици, битници и посредствени художници, където Мартин става свидетел на обир. Няколко години по-рано 26 млади немски режисьори заявяват „Старият филм е мъртъв. Ние вярваме в новия!” на международния фестивал за късометражно кино „Оберхаузен“ и създават откровено анти-идеологически филми като „Дивият ездач ООД“ на Франц-Йозеф Шпикер, който осмива шоубизнеса и схемите на звездните агенти.

Ретроспекцията филми от Франция включва едни от най-обичаните романтични триъгълници – „Жул и Джим“ на големия майстор Франсоа Трюфо, „Презрението“със знаменитата тогава Бриджит Бардо, „Лудият Пиеро“ на Жан-Люк Годар,„Човекът от Рио“ на Филип де Брока, „Доносник“ на Жан-Пиер Мелвил.

Можете да гледате филмите от ретроспективата в Чешки център, Френски институт - кино „Славейков“ или Гьоте-институт.

По следите на „Възвишение“

След богатия и наситен опит в чужди и български телевизионни и филмови продукции на режисьора Виктор Божинов, просто бе въпрос на време да се появи неговият пълнометражен дебют. При „Възвишение“ не говорим само за авторски почерк под формата на режисура.
Фактът, че филмът е сниман през големи паузи в няколко различни сезона при наличието на визуални ефекти в днешно време, които не само улесняват снимачния процес, но и го олекотяват откъм форма на бюджет, го прави още по-реалистичен като усещане за зрителя.
За специфичното усещане на историята, пресъздадена по превърнал се в култов роман (без претенции за историческа документалност), допринасят адекватната сценографска работа, а също и целият художествен екип.
Драматургията, базирана на романа на Милен Русков, също е много любопитно структурирана, като режисьорът Виктор Божинов умело и убедително борави с нея. Благодарение на актьорското присъствие на Филип Аврамов, зрителят може да бъде заблуден, че именно персонажът на Димитър Общи ще бъде водещият в историята, но постепенно персонажите на Гичо и Асенчо заемат своето място и хващат здраво юздите на историята, за да я поведат плавно към нейния край.
Макар и сниман в конкретната епоха, в диаложните сцени липсва акцент върху изказа, характерен за отминали времена, а конкретни думи биват по-скоро пикантната и нужна добавка за навлизането в атмосферата на историята, без да го правят неразбираем. Наличието на актуални фрази от съвремието не вреди на диалозите - напротив, те са там, за да направят контакт с днешната публика.
Филмът на Виктор Божинов „Възвишение“ споделя една и съща съдба на друг добре познат на българския народ - „Време разделно“. Макар жанрово двата филма да са различни, ядрото на историите им е актуално и до ден-днешен.

Гледайте филма „Възвишение“ на единствената му прожекция в рамките на София филм фест ДНЕС, 9 март в кино „Одеон“ от 20:15 часа