Брой 4 на фестивалния вестник - онлайн издание

Емануел Парву: „Обичам финалът на филма да ви потапя във вашия личен опит и изживяване“

„Меда или не чак толкова оптимистично“ е пълнометражният дебют на румънския режисьор Емануел Парву. Веднага е забелязан и отличен. Споменаваме, разбира се, Филмовия фестивал в Сараево, където филмът на Парву получи наградата „Сърцето на Сараево“ за режисура и най-добър актьор (Шербан Павлу). Емануел Парву вече е в София и ще представи филма си днес в 18:30ч. в кино „Одеон“ в рамките на Балканския конкурс на София филм фест.

Г-н Парву, освен режисьор, вие сте и сценарист на филма: да започнем от самата история, която е доста близка и до нашата, българската действителност, в дълбоката провинция, далеч от големите градове…

Това е историята на един баща и осиновената му дъщеря. Много често тук, на Балканите, осиновяването е свързано с финансова изгода. Не такъв е случаят на моя герой Дору и доведената му дъщеря Меда… Нека го кажем така: героят ми е добър човек, който попада в лоша ситуация. В моята страна хората от малките места, живеещи в своите си малки общества, трябва да се пазят от системата, един вид да я преплуват, за да се справят с живота… Те не правят нещата по общоприетия начин, имат собствен живот със собствени правила. Ако си човек от такова малко място, можеш да направиш всичко, които искаш, но скришом от властите от големия град, които искат да те вкарат в системата на документация и контрол, изпращат ти екоинспектори и т.н. Животът в тези малки места – мястото на действието във филма наистина е в средата на нищото – е крайно различен и безкрайно труден за хората там. Даже не е живот, а нещо на границата на съществуването (на английски звучи дори една степен по-остро: it’s not an existence, it’s a subsistence) – мислиш само какво да сложиш на масата, нямаш време за философия, за любов… Понякога трябва да се бориш със смесени чувства, за да не усетят децата ти наказанието да живееш в дълбоката провинция: те не са виновни, че са родени там. Така стоят нещата, но това поставя също и въпроса кога човек започва да нарушава собствените си принципи. И дали го правиш заради себе си или се поставяш в опасност заради някого, когото обичаш повече от себе си? Това е дълбока вътрешна битка.

В която всеки оцелява по различен начин. Или не оцелява.

Не искам героят ми да е находчив, искам да е честен. През ХХ век „умен“ или „находчив” означава, че лъжата не е лъжа, когато те спасява. Но аз не искам той да лъже. Той не може да лъже, всяко решение, което взема, е дълго обмисляно, бавен човек е, но безкрайно честен. А в нашите времена, в ХХI век моралната чистота често изкопава собствения ти гроб. Честността се е превърнала в нож с две остриета: тя е принцип, който всички е добре да следваме, но на моя герой тя не му носи нищо положително. В едно общество, което е покварено и далеч от закона, тези твои принципи се превръщат в най-големия ти враг. Така че можем да обобщим, че не живеем в прекрасни времена: заменили сме честността и взаимната грижа със стремежа за постигане, а постигането не е нещо чак толкова хубаво. Това казвам с филма си.

Заглавието ви е доста красноречиво. И все пак, има ли и „по-светла страна на нещата“, или всичко днес е „не чак“?

Исках да имам такова заглавие, в което да са и бащата, и дъщерята, но не исках да звучи като „Бони и Клайд“ – заглавие, в което да ги има и двете личности, но вместо просто „Меда и Дору“, последното тук е заменено с „Не чак толкова оптимистично“, защото Дору във филма е точно това – представя не толкова светлата страна на нещата. Дору е в голяма степен израз на моето схващане какво е да останеш човек. Аз също имам дъщеря – на 8 години – често съм се намирал в ситуациите на моя герой: опитвам се да я науча кое е добро и честно, но понякога е трудно да избереш кое е правилно и кое не.

Тоест, с този филм вие предлагате на зрителя един вид да тества, да изследва самия себе си?

Да, предпочитам зрителите ми да изследват себе си чрез този филм, поставяйки се на мястото на героя. Обичам такива филми, които ме държат в състояние на размисъл часове, след като са свършили. Или дни. Филми, които трябва да видиш два, три или повече пъти, за да вникнеш в това, което режисьорът има да ти казва. Обичам отворените финали, обичам краят да ви потапя във вашия личен опит и изживяване. Моят финал ще е различен от вашия, който ще е различен от този на трети зрител. И ако имам 10 хиляди зврители, бих искал да има 10 хиляди различни финала…

Гледайте филма „Меда или не чал толкова оптимистично“ ДНЕС от 18:30ч. вкино „Одеон“ или на другите му две прожекции – на 11 март от 20:00ч. вКултурен център G8 и на 19 март от 16:00ч. в „Люмиер Лидл“.

„Манифест“ на Юлиан Розефелд: отвъд киното

Маринети, Дзига Вертов, Джармуш, Тристан Цара, дуото Маркс-Енгелс, Кандински, Вернер Херцог, Малевич, Андре Бретон… и Кейт Бланшет в 13 различни (в някои от случаите – до неузнаваемост) роли – на клошар, на кукловод, на учителка, на произнасяща надгробно слово, на работник във фабрика... Не филм, а огромна машинария, отправяща ни далеч отвъд киното и побираща в себе си целия ХХ век със солидни дози XIX и XXI – и като основа за колажно преосмисляне, и като проекция. „Манифест“ е мащабен, непрекъснато разбъркващ и пренареждащ сам себе си колаж от декларации и действие, грандиозен експеримент с поставяне на съответните думи, конструкции и постулати в съответния (понякога логичен, понякога изненадващ и тотално атипичен) контекст. Игра на перспектива и преосмисляне, с необходимата доза здравословна самоирония (като в епизода с телевизионната водеща Кейт и репортерката Кейт, разискващи концептуалното изкуство в ефир). Преминавайки през ситуационизма, футуризма, флуксус-движението, дадаизма и т.н., този филм изследва силата, дълготрайността, универсалността на всички тези думи, конструкции и постулати, опитвайки се да вникне и в механизма на чувствата, които са стояли в основата им в съответния времеви момент от пъзела. Това е филм, който отправя предизвикателство не само към познанията ни за историята на човешката мисъл и схващанията за света и изкуството през десетилетията от индустриалната революция до пост-апокалипсиса, но и към интуицията ни – не е задължително всеки от нас да познава всички цитирани манифести, тук играта е като в роман на Пинчън или Кортасар с умишлено пропуснати бележки под линия. И казвайки, че е отвъд киното, имаме предвид, че този филм би могъл да бъде разглеждан равностойно като политически театър, като творба на визуалното изкуство, като книга, съдържаща в себе си цели библиотеки (творческата биография на самия му създател е достатъчно красноречива, дори само като отправна точка към филма).

Гледайте филма „Манифест“ ДНЕС, 10 март от 21:15 часа в Културен център „G8“, на 11 март от 02:00 часа в „Люмиер Лидл“ или на на някоя от следващите му прожекции в рамките на София филм фест.

„Радиограмофон“ – за личната свобода

Дебютният пълнометражен филм на режисьора Рузие Хасанова „Радиограмофон“се развива във времената на заглушените радиа и цензурата, представени чрез цяла палитра от сюжетни линии, които се разпростират в едно иначе малко провинциално селце. В този ред на мисли, всички взаимоотношения между водещите и дори епизодичните персонажи, са изведени до нужния катарзис, без това да вреди на иначе стегнатия разказ. На моменти се появяват съвсем ненатрапчиви леки дължини, в които главните персонажи (било то протагонисти или антагонисти) получават своята глътка въздух сред красивите дъждовни и мрачни панорами, преди да предприемат следващото си действие, без излишен музикален фон.
Повече от сполучлива е химията между двамата главни опоненти – всеотдайният баща от българомохамедански произход, който рискува всичко, за да избяга от селото си и да купи радио, което да хваща всички забранени станции по това време (Александър Хаджиангелов) и безмилостният агент на държавна сигурност, който се възползва от този момент, за да „побългари“ имената в селото. Това, което обединява двата противоположни персонажа, е пасивната агресия, която се съдържа в тях и създава допълнителен съспенс и напрежение, давайки за момент едно усещане за безвремие.
Независимо от факта, че действието в „Радиограмофон“ се развива по времето на комунизма, това все пак е една автентично разказана история за малкия човек срещу системата, която се опитва да го прекърши на две. Поради тази причина, когато „простосмъртните“ селяни разговарят с агентите на държавна сигурност, те винаги са им в краката – крупността е решена винаги от долна гледна точка в конкретните сцени.
За да бъдем потопени в нужната атмосфера на историята, ние навлизаме в бита на тогавашното време, и по-конкретно на съответното село – народните песни като „Притури се планината“ и „Заблеяло ми е агънце“ по време на сеитба или бране на тютюн, забранените шеги спрямо тогавашната система, ограничените количества храна, „синът на селото“, чиято съдба е злощастна примесени с неспирния интерес към „западната пропаганда“ по радиото.
Обобщено, „Радиограмофон“ е един кратък урок за това как да се брани личната свобода и сакралната идентичност, които вървят ръка за ръка.

Гледайте филма „Радиограмофон“ УТРЕ, 11 март от 18:00 часа в Дом на кинотоили на 12 март от 16:00 часа отново в Дом на киното.

Мартин Димитров: „Въпрос на време е да стигнем до безкрайната ни градина“

Роден на 16.12.1992 в София. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2015 г. в класа на проф. Иван Добчев. Участва в : „Жана“, „Хамлет“, „Козата или коя е Силвия?“ – представления на Явор Гърдев в Народен театър „Иван Вазов“. От скоро е щатен актьор в театър „София“. Играе главна роля във филма на Галин Стоев – „Безкрайната градина“, чиято прожекция е част от програмата "Ново българско игрално кино" на София филм фест.

Как се чувстваш в кожата на Филип?

Всякак (усмихва се)! Бях на 22 години, когато снимахме филма. Понякога имах чувството, че не ми достига възраст и не мога да се доближа до него. В същото време, вътрешния му конфликт не се различаваше кой знае колко от моя личен. При всички положения беше вълнуващо да се докосна до този живот, красноречиво раздвоен между професия и работа.

Допада ли ти визуалната поетика, която използва Галин Стоев във филма си?

Вдигам наздравица за него и за Георги Богданов и Борис Мисирков! Ха-ха-ха! Да! Да! Да!Красиво заснет, представящ София в светлина, различна от действителната.

Как протече работата ти със Галин?

Станахме си много близки още след обявяването на кастинга. Галин е режисьор, който има способността да докосне нещо много дълбоко скрито и съкровено в теб. За онова време беше нещо ново и различно за мен.

Театралните прийоми във филма си личат сякаш за да изразят невидимите светове…

Интересното и различното е, че ние месец и половина репетирахме на маса и правихме действен анализ, изследвахме персонажите, за да изградим характеристика им във връзка с нещата, които са им се случили. Галин отдели извънредно време за тези репетиции.

Какво е значението на тайнствената градина на Ема?

Това е някакво пространство, друга планета, вселена, галактика, която има за цел да спаси човека „когато всичко в главата ти стане бяло“. Всеки притежава такава градина, просто трябва да се вгледа.

Филмът е много нежен, без резки сюжетни обрати. Авторовият разказ ни направлява през цялото време. За кого е предназначено подобен род кино?

В България хората са свити, не са отворени за новото, различното, следваме стереотипите си. Още съществуват теми табу, което е пълен абсурд.

Пред каква дилема е изправен твоят герой?

Да спаси себе си или второто лице на себе си (брат си).

Филмът завършва с посланието: „На всяка наша любов“. Би ли го разтълкувал?

Темата във филма зачеква съкровени неща, за които ние не си позволяваме да си помислим, но всяко една от тях е неделима част от човешкото същество, и е въпрос на време да стигнем до безкрайната ни градина.

„Фокстрот“: Танц против войната

Израелският режисьор Самуел Маоз дебютира през 2009 със Златен лъв от престижния фестивал във Венеция за филма „Ливан“, чиято история се развива изцяло в един танк през 1982, по време на военния конфликт между Израел и Ливан. Миналата година Маоз се завърна във Венеция с втория си филм, този път грабвайки втората най-голяма награда след Златния лъв, който беше връчен на (позлатения вече и с Оскар) „Формата на водата“. Грехота би било да се издаде някоя от изненадите, които „Фокстрот“ крие, а такива има много. Но все пак: структурата му е с три основни части, а в началната двама родители научават за смъртта на техния син Джонатан на фронта. Във втората част наблюдаваме еднообразното и скучно близко военно минало на Джонатан, който служи на полева бариера, където не се случва нищо. Третата част е за близкото бъдеще на родителите му. Подобно напредшественика си „Ливан“, който е почти експериментален и цялостно клаустрофобичен, „Фокстрот“ също е изпълнен с антивоенен хуманизъм, но съчетан с черен хумор и сюрреалистична стилистика. Филмът демонстрирапрекрасни кинематографични тонове и ъгли, но и абсурдизъм, който внася още повече въздух във всеки кадър. Абсолютната тъга също намира своето място в сърцевината на този спектър от естетика и емоции. Този филм трябва да бъде видянот всеки с вяра в липсата на ограничения за идеологии, държави и хора.

Гледайте филма „Фокстрот“ на 12 март от 18:00 часа в Euro Cinema или на 14 март от 18:15 часа в кино „Люмиер Лидл”

„Довлатов“ – заклещен в Периода на застой

Наградения със Сребърна Мечка „Довлатов“ на Алексей Герман е свободна интерпретация по биографията на писателя, спечелил известност чак след заминаването си за Америка. Милан Марич, актьорът в главната роля на филма, е и член на Международното жури на тазгодишния София филм фест.

Ежедневието на Сергей Довлатов събужда асоциации у всеки, който има представа за живота в Източния блок през 70те. Размразяването е свършило и цензурата в Съюза закопава всеки, пишещ за нещо различно от индустриалния прогрес и героите-ударници. Който не стане част от сивотата на удобната посредственост, няма шанс за публикуване.„Довлатов“ е разделен в 6 глави, всяка посветена на ден в началото на ноември, точно преди годишнината от революцията. На фона на гротескните празнични подготовки в кишавия Ленинград, разочарован от неуспехите си, алкохолизиран и твърде привлекателен за жените, писателят Довлатов съсипва брака си, но продължава да разчита на бившата си съпруга за емоционална подкрепа. Иска да напише роман, но някак не може. Живее в комунална квартира, издържан от майка си и се опитва да потисне иронията, която прозира в репортажите, поръчани му от заводския вестник. Всяка сутрин се събужда с намерението да стане член на съюза на писателите и да купи на дъщеря си контрабандна кукла. Всяка вечер се оказва на опушен и претъпкан купон, сред подземния артистичен свят, където рошави артисти дрънкат на китари, жени с тюрбани пеят джаз, поети се бият за литература, художници мечтаят да са Полак, а най-близкият му приятел, Йосиф Бродски с дрезгав, монотонен глас рецитира стиховете си. Тъжно-смешния диалог от недомлъвки и литературни препратки, дребните шмекерувания срещу системата и смазващото чувство за безизходица сгъстяват атмосферата, в която Довлатов се опитва да запази съвестта и литературните си принципи. Не стига всичко, ами непрекъснато се намира някой да му напомни, че Данийл Хармс е умрял от глад.
Филм за сивотата, застоя и неистовата жажда за глътка живот, която те пораждат.

Гледайте филма „Довлатов“ на 16 март от 21:00 часа в Дом на киното (представен от Милан Марич, Артьом Василев и Миша Могорович) или на 20 март от 20:30 часа в Кино „Одеон”.