Брой 8 на фестивалния вестник - онлайн издание

„Зърно“ на Капланоглу: дълбоко в човешката душа в „почти настоящето“

Голямото завръщане на режисьора Семих Капланглу – двучасовата антиутопия„Зърно“ (копродукция между Турция, Франция, Германия, Швеция и Катар) – е колкото дългоочаквано, толкова и изпълнено с неочакваности. В началото може и да не разпознаете Капланоглу: заради пейзажния шок, заради директното ни запращане в един свят, много по-близък до „Сталкер“ на Тарковски, отколкото до станалите класически вече филми на Капланоглу „Мед“, „Яйце“ и „Мляко“, а и по-ранните„Падането на ангела“ и „Далеч от дома“… Но въпреки цялото това „почти настояще“, което виждаме във филма – от една страна големите защитени градове, управлявани от всевластни корпорации, пазени от високоволтови невидими стени и развиващи генномодифицирани култури, и от друга Мъртвите земи: с отчаяните бежански колони, киселинните дъждове, епидемиите, освирепяването, отровената почва и загубилия стойност човешки живот – въпреки цялото това „почти настояще“, в което е ситуирано действието, Семих Капланоглу остава верен на себе си, концентрирайки се преди всичко върху човешката душа и пътя, който извървяваме вътре в себе си, който можем да извървим, дори когато светът е свършил. В метафизичното пътешествие на двамата учени-ренегати – Джемил Акман (човека, опитал се да предупреди човечеството, живото доказателство, че няма ненаказано добро) и Ерол Ерин (човека, тръгнал по пътя на съмнението, в един свят, в който то е ерес) – откриваме обаче много повече, отколкото може да ни даде един жанров фантастичен или антиутопичен филм: „Зърно“ е повече филм за човека, отколкото за човечеството, в него има много повече философия, религия (в добрия, неиституционален и нефанатичен смисъл), интуиция, просветление, отколкото ненужно действие в реалност, в която точните науки са се провалили в опита си да заобиколят природните закони. Филмът е черно-бял не поради някаква снобска прищявка, а защото няма как да бъде иначе. Звуково е плашещ – на места от самата звукова картина ви побиват повече тръпки, отколкото от пост-апокалиптичните картини. Но понякога, като отмахнете дори само един камък от стената, можете за миг да зърнете и един по-добър свят. А мравките не са изчезнали. И слънцето все още изгрява от изток.

Гледайте филма „Зърно“ ДНЕС, 14 март в Културен център “G8” от 20:45 часа или на 20 март в „Люмиер Лидл“ от 14:00 часа.

„В един друг живот” – филм за непреодолимите граници

По пътя към Англия бившият сирийски учител Адман попада във френския бежански лагер в Кале – „Джунглата”. Разделен от жена си по време на пътуването, Адман е в плен не само на границите на Кале, но и в света на обитателите му – мошениците, търгуващи с надеждите на бежанците и местните, за които хората от „Джунглата” са животни, нямащи право да човешко отношение. Връщайки ни няколко години назад във вече несъществуващата „Джунгла”, Джейсън Уингард ни представя едновременно исторически документ на времето си и коментар върху един от най-наболелите проблеми в най-новата европейска история. Уингард постига това със средствата на доку-драмата, умело съчетавайки фикция и реалност. Персонажът Ели Хадад е в компанията на хора, преживели ужаса на бягството от родината. Заедно обитават реални места, чиито мръсотия и мирис на влага можем да усетим осезаемо. Виждаме и чуваме кадри на истинското недоволство на масите и оглушително потушаващите го полицейски удари. Заживяваме в свят, който ни разкрива колко дълбоко се коренят проблемите, породени от мигрантския поток. Виждаме оформянето на новите граници, поставени от самотата, отчуждението и страха. Граници, чието прекрачване води след себе си неизбежни последици като погазване на морала и закона. Документалният реализъм на филма не ни кара само да се обърнем към 2016-та година, за да погледнем към един отминал локален проблем. „В един друг живот” осезаемо ни припомня случващото се глобално настояще – тема, която е далеч от своя завършек.

Гледайте филма „В един друг живот“ ДНЕС, 14 март от 20:45 или УТРЕ, 15 март от13:45 в Дом на киното, както и на 25 март от 16:00 часа в Euro Cinema.

Божидар Манов: „Опитът на миналото е първата важна стъпка към осъществяване на бъдещето“

Професор Божидар Манов получи специалната награда на София Филм Фест за своя принос към изкуството на киното. В края на миналата година той отпразнува своя 70-годишен юбилей.
Кинокритик с изтънчено и точно слово, един от преподавателите-доайени в НАТФИЗ, председател на гилдия „Критика“ към СБФД, член на Европейската филмова академия, член и председател на журита на едни от най-престижните кинофестивали по света, автор на стотици журналистически, критически и теоретични статии и книги, проф. Божидар Манов е сред най-ярките и авторитетни личности, които веднага изникват в съзнанието, щом заговорим за кино.

Какво е за Вас истинско признание?

Истинското признание е от колегиалната общност, когато в своето работно всекидневие хората със своите достоверни професионални критерии в продължение на години забелязват, оценяват и подкрепят усилията на един професионалист. За мен е много важна тази специална награда на София Филм Фест. Ценя я много високо, защото СФФ не е просто един добър фестивал. Това е една от най-важните културни институции в съвременната българска култура – утвърдена, доказана, установена. Има огромен положителен ефект върху публиката, която чака, търси и иска филмите от програмата на СФФ. Тази награда в мое лице е награда за професията на критика и затова я отнасям към цялата гилдия. По този начин нашата професия получава повече публичност и осветеност, представя адекватно работата ни. Критическата гилдия и преподавателите – хората от академичната общност, години наред с изключително търпение и усилие водят младите студенти към опита на професионалната им практика.

Вие сте познавач на стойностното кино. Какво е необходимо за това?

Няма единствена формула, която дефинира, разпознава и оценява доброто стойностно кино. Това е винаги въпрос на субективна преценка и на конкретна случайност. Въпреки всичко има някои общи критерии и принципи. Доброто кино, за да стане голямо, трябва да се опира върху значими, съществени, общовалидни и актуални теми, проблеми и идеи, които вълнуват голяма част от човечеството. Всеки филм, който стъпва на такава основа е добре да има и максимално висока, професионална кинематографична реализация. Тогава, при щастливото съчетаване на тези две обстоятелства, можем да говорим за наистина качествено, високо, голямо кино. Случва се по-рядко, но го има.

Много пътувате по света като член на журита. Съизмеримо ли е новото българско кино със световните образци?

Ние страдаме от някои наложени през годините комплекси. Но за щастие, през последните 3-4 години векторът се пречупва. Вече не е така. Свидетелствата са многобройни, но всички знаем, че авторитетни фестивални селекции от най-престижните форуми като Берлин, Кан, Сан Себастиан, Локарно, Карлови Вари с охота приемат български филми. Български заглавия попадат в техните селекции. Това говори за повишеното качество на българските филми. Радвам се, че по-младото поколение, което дебютира напоследък, успя да преодолее дългия застой и да навлезе уверено в тази професионална пътека през последните няколко години.

Успявате ли да направите филмовата теория приложима в практиката?

Теорията никога не трябва да бъде самоцелна. Дори един известен афоризъм казва: „Няма нищо по-практично от добрата теория“. Но теорията е инструмент, който трябва да въоръжи с опит, знания и професионална увереност младите професионалисти. Изключително важно е на студентите във филмовите специалности да се предадат освен конкретни знания и много други важни морални принципи, например да бъдат амбициозни, но не маниакални; да уважават зрителя, без да се отнасят високомерно към него; да не жалят труда си, когато е в името на успеха; да бъдат етични, а не агресивни и още много други неписани правила, които винаги съпътстват добрата професионална работа. Когато в надписите на някой нов български филм виждам, че половината имена са на наши бивши студенти, които вече уверено работят на професионалния екран, изпитвам искрена радост за техния успех.

Кое е най-значимото филмово събитие, на което сте бил?

Подобна класация не може да бъде достоверна. Това не са Олимпийски игри, за да има първо, второ и трето място. Значимото събитие може да се случи в едно малко провинциално кино с рехава публика от 15-20 човека. Но ако на екрана огрее високо, тънко, остро, чувствително авторско мислене, придружено от майсторски кинематографичен изказ, това наистина може да се окаже събитие, което без да има бляскавата слава на червения килим на „Кроазет“, да носи същото огромно морално удовлетворение. Защото общуването с художествения факт е много интимно и се случва в съзнанието на добронамерения зрител. Имал съм такива щастливи моменти и те ми дават кураж, че в нашата професия има смисъл.

Един от фестивалните акценти тази година е темата „1968“. Бихте ли направили въведение по тази тема?

Темата не е случайна – 50 години от едно от най-важните събития в Европа, че и в света през втората половина на XX век. Сега е повод за специални тематични селекции на много фестивали. София Филм Фест прави същия важен тематичен подбор с филми посветени на „1968“. В горещото лято на същата година се надигна могъщата вълна на младежката контестация във Франция, която знаково започна пред Синематеката. Един от лидерите на тези вълнения беше тогава младият Жан-Люк Годар. По този сюжет Мишел Азанависиус направи „Изключителният (Моят Годар)“. При Чешката пролет и после през август 1968 г. при окупацията на Чехословакия, вълната премина към остро политическо противоборство в името на свобода за личността и демокрация в обществото – онова, което чехите нарекоха „социализъм в човешко лице“. Тази доброволна и смела съпротива даде и жертви, трагично увенчани от подвига на студента Ян Палах, който през януари 1969 г. се самозапали в знак на протест и почина от изгарянията. Той стана наистина национална легенда. Сега няма град в Чехия, в който де не е назован площад или улица на негово име. Едва на 20 години той се извиси до национален герой, икона на независимия дух. Агнешка Холанд, която по онова време е студентка в Пражкото филмово училище, направи филм в три части за Ян Палах със заглавие „Горящият храст“. Подобни събития като 1968 година не остават само в старите вестници, а в паметта на поколенията, защото са тласнали напред движението на свободомислещия човешки дух към неговото демократично себеутвърждаване и извисяване.
Оценявам много високо селекцията на СФФ в програмата „1968“, тъй като няколко игрални и документални филма отдават дължимата почит към това събитие и същевременно са много полезни за по-младите поколения. Нищо не започва днес и нищо не завършва с нас. Опитът на миналото е първата важна стъпка към осъществяване на бъдещето.

Какви са предизвикателствата пред киноизкуството днес?

Киното е могъща медия. То изживя и продължава да изживява сложни медийни трансформации. Киното не е вече само тъмната зала със светлия екран. То има много и различни публични платформи за общуване със зрителите си в интернет и други форми на виртуална комуникация. Киното, от една страна, търси вечните универсални стойности на познанието чрез изкуството, а от друга се адаптира към сложните технологични промени, които днес са много динамични. Киното, като едно от изкуствата в общия процес на художественото познание, днес има и сложна съдба, и отговорни изпитания. Но аз вярвам, че както във всички подобни случаи е успявало да намери пътя към зрителите, ще успее и сега.

„Изкуството на движението“ - Сирия като видео в Youtube

В „Изкуството на движението“ група сирийски видеоактивисти обявяват хумористична война на ИДИЛ. Скоро се оказват принудени от заплахи да напуснат първо родината си, а после и турския град Газиантеп, за да се скрият в огромния Истанбул. Няколко телевизии предварително заплащат нови епизоди от сатиричното им шоу, но снимките срещат всички възможни препятствия. Дебютния документален филм на Лиляна Марино де Соуса проследява трудностите и конфликтите, които разклащат както приятелствата в групата, така и общото желание да се борят с чудовищната действителност в Сирия чрез хумор.
Сниман от поредица оператори, преводачи и тонрежисьори, които един след друг бягат към Европа с подръчни камери и без изобщо да се фокусира върху визията,„Изкуството на движението“ залага на историята в нейния най-прост, разказвателен вариант. Четирима души говорят за страната, от която са избягали, коментират политиката, мъчат се да оцелеят в Истанбул, без да знаят турски и да създават своето шоу, което за западния човек ни най-малко не изглежда смешно. В шегите със Сирийската действителност личат гняв, страх и горчивина, политическото надделява над остроумието и няма как да бъде иначе. Героите ясно показват от къде идват, споделят спомените си за протести и преследване над снимките на убитите си приятели.
Лиляна Марино де Соуса се запознава с героите си докато доброволства по кино проекти в Истанбул. Впечатлена е от хумора и изобретателността, чрез които се справят в непознатия град. Следи живота и работата им в рамките на няколкото месеца, преди всеки да се разбяга в различна посока. „Изкуството на движението“е дебютен филм и определено има трески за дялане – повторения, обяснения, скучно кадриране. Героите ѝ, обаче, са страхотна находка. Водещият, оператора, звукарят и пиарката са нормални млади хора, бягащи от ада. Предаването, което правят, им дава шанс не само да се заявят като противници едновременно на ислямистите и на режима, а и възможност да си поемат дъх, да си поиграят някъде между постоянните тревоги за пари и оцеляване. Шоуто е остров, на който за малко могат да намерят убежище от бежанското всекидневие, заплахите и тревогата за близките у дома. Де Соуса деликатно проследява моментите на оптимизъм и отчаяние, на гняв и объркване за да ни позволи да се идентифицираме поотделно и с четиримата.

Гледайте филма „Изкуството на движението“ на 20 март от 14:00 часа в Дом на киното.

Елдора Трайкова : „Миниатюра за пиано“ е екзистенциален филм

Новият документален филм на Елдора Трайкова „Миниатюра за пиано“внимателно и деликатно се вглежда в живота на четирима селски лекари в напреднала възраст, всеки по своему чешит. Филмът се състезава в документалния конкурс.

От десетилетия черно-бялото е нетипичен избор за документален филм. Какво го продиктува във Вашия?

Абсолютно съм убедена, че всички, които се занимават с кино, особено с документално, знаят и са наясно, че самият филм си е отделен организъм. Той си има отделен живот и по време на монтаж колкото и да се мъчим да излъжем материала, да го подредим, има неща, които самият филм си изхвърля. Материалът, който Емил Христов засне, е с убити цветове, няма шарения и просто си дадохме сметка, че ще е най-добре да бъде черно-бял. Аз не мисля, че това е смело решение. Изпълнихме това, което самия филм искаше.

„Миниатюра за пиано“ съдържа отделни портрети. Защо не се съсредоточихте върху един лекар и защо предпочетохте да не преплитате историите им?

Когато тръгнахме да проучваме герои за филма, се оказа, че е много трудно да намерим такива, тъй като повечето села нямат лекари. За младите селският кабинет не е привлекателно място и те не искат да работят там. С избора си на герои обхващаме повече проблеми – обезлюдяването на селата, застаряването, без непременно да говорим за тях. Искахме ситуацията да се усеща. От друга страна тези лекари са свързани с възрастните хора, които лекуват и стават едно – едни хора, един организъм. Те са обречени да кретат и да съществуват заедно, да се крепят един друг до края на единия или на другия. Това е тяхната обвързаност. Ако бяхме наблегнали само на един лекар, може би филма щеше да бъде по-медицински или по някакъв начин да стане по-монотонен. Избирайки четирима души почти от цяла България, ние обхващаме няколко различни области, които са част от една система - селското здравеопазване. Всъщност, те правят една обща картина.

Във филма има много малко музика, една миниатюра за пиано от Чайковски, наречена „Болната кукла“. На какъв етап разбрахте, че това ще се окаже заглавието?

Първият човек, когото снимахме, беше лекарката Анета Ливадийска, която свири на пиано и е учила в музикално училище. Бяхме я помолили да ни изсвири нещо. Тя дълго време не беше свирила – има артрит, но реши да ни изсвири това. Тя опитваше, свиреше, бъркаше и накрая започна да коментира това, което свири. Много ми хареса и го сложихме във филма. По принцип искахме да бъде много минималистичен във всяко едно отношение. Използвахме статична камера, по-дълги кадри, едно по-дълго наблюдение, едно взиране в детайлите – тези дребни неща, които всъщност изпълват ежедневието ни и ние трябва да се научим да виждаме, а тези хора, освен че ги виждат, са се научили да бъдат и щастливи с тях. По логиката на този минимализъм първо филмът стана черно-бял и второ музиката, която се използва, е само тази миниатюра. Когато тръгнахме да си мислим за заглавието, всичко пак се въртеше около пианото и накрая най-логично беше да стане това, което свири.

Как бихте определили филма? Социален ли е, песимистичен ли е или пък оптимистичен?

Отдавна сме се отказали да правим социално-публицистични филми. Говоря в множествено число, защото с Асен Владимиров и Емил Христов може би работим заедно от 1992 година. Напоследък си даваме сметка, че не искаме да правим такива филми и по-скоро ни интересува човекът, най-обикновеният човек. Искахме да направим екзистенциален филм, в който да не се казват нещата, а да се създаде усещане за тях. Филмът е екзистенциален. И според мен той е оптимистичен, а не песимистичен, защото става дума за едни прекрасни хора със съхранен морал, за едни хора, които са се научили да живеят в трудното си ежедневие, без да се оплакват. Научили са се да бъдат щастливи.

Гледайте филма „Миниатюра за пиано“ на 28 март от 18:30 часа в Дом на киното.

Виктор Божинов: „Допада ми дистанцията на различните епохи“

Виктор Божинов е роден на 23 януари 1972 г. в София. Завършва кинорежисура в класа на проф. Христо Христов. За период от близо 10 години участва в над 60 игрални филма и работи със световни имена в киното от ранга на Режис Варние, Фолкер Шльондорф, Братя Тавиани, Тимур Бекмамбетов, Майкъл Аптед и др. Участва в заснемането на сериалите "Стъклен дом", "Под прикритие", "Столичани в повече", "Връзки", "Кантора „Митрани". Дебютът му като режисьор в игралното кино е филмът "Възвишение" по едноименния роман на Милен Русков, който триумфира по екраните и е най-гледаният български филм за последните 7 години. Той е част от Балканския конкурс на 22-рия София Филм Фест.

Как превърнахте литературната творба в кино?

Като има интересни герои и ситуации, които им се случват, не е много трудно. Трудността идва от справянето с обема текст и съкращаването му до минимум. Отнесохме се с цялата отговорност към романа, без претенция за видоизменяне. Доверихме се изцяло на текста, като го оставихме на преден план.

С какво си обяснявате огромния успех на „Възвишение“?

Изграждането на пълноценен образ на епохата на Възраждането не е било цел. Това, което се случи с филма, се дължи до голяма степен на силата на историята, на важността на темите, които се засягат и това, че сме подходили честно към зрителите. Ние заехме позицията на зрители, а не застанахме на пиедестала на авторите. Така се получи добрата комуникация с публиката и срещнахме такъв широк зрителски отклик.

Кое е по-добро – романът или екранната му версия?

Категорично очаквах да се чува мнението, че романът за пореден път е по-добър от филма, но в интерес на истината, чух достатъчно добри думи за филма като самостойно произведение.

Качиха ли се продажбите на книгата след като излезе филма?

След 6 години издаването на книгата с филмовата обложка върна „Възвишение“ в Топ 3 на най-продаваните книги в България. Това е радостно явление. Навярно зрителите на филма са станали и читатели.

С този филм се обръщате към историята на България. Смятате ли някой ден да посегнете към тема, свързана с настоящето или бъдещето?

Предпочитам да живея в настоящето и да го наблюдавам, отколкото да му придавам някакви форми. Допада ми дистанцията на различните епохи. Така има възможност да се говори по-чисто за нещата, избягвайки усещането за злободневност.

Каква е речевата характеристика на героите във филма?

Езикът на филма е и този на романа, който е създаден от Милен Русков на базата на писмените източници, останали от онова време. Това е духа на езика от онова време.

Вие работихте по филма съвместно с композитора Петър Дундаков. Какво е драматургичното значение на музиката във филма?

Във всички неща, които правя, отделям специално място на музиката. Определям я като душата на един филм. Това, което създаде Петър, може да бъде определено по този начин без да се прекалява, защото много лесно музиката може да подведе възприятието за филма. Получил се е добър баланс.

Филмът започва и завършва със спрежението на глагола „любя“. За какъв вид любов става дума тук?

Това може да го реши всеки един зрител. Дали е любов към природата, дали е любов към родината или е любов към занятието, с което си се захванал… Много широко се интерпретира темата за любовта във филма. Идеята за свободата също присъства. Трябва да цениш това, което ти се случва.

Как постигнахте автентичното пресъздаване на епохата?

Целта ни не беше да пресъздаването епохата, а по-скоро на един своеобразен свят, достатъчно хармоничен. Беше важно да уловим духа. В киното тези неща се получават със сплотен екип, който вярва в тази идея и е готов да остави бита си и да се посвети изцяло на това. Личи си и на екрана.

Каква е предпоставката за този филм?

След драматична случка в моя личен живот се отключи желанието да се преборя с нещо голямо, с нещо сложно – усещането за важност на въпросите, които задава книгата. Това беше основния двигател през цялото време. Трябва да се интересуваме от това какво е било преди нас. Всъщност има повтаряемост. Може би днес в забързаното всекидневие все по-трудно ни остава време да се замислим за всички тези важни въпроси. Може би техните отговори са тези, които ще ни направят по-добри и ще направят по-добър света около нас.