Онлайн фестивален вестник - брой 2

Поредицата „Интервю с автограф: София – град на киното“ започна със специалния ни гост Джон Савидж, който се срещна с почитатели и журналисти в Дом на киното, за да разкаже повече за себе си и да сподели какво го вълнува днес.

Каква е историята на фамилията Ви?

Роден съм в голямо семейство, което има няколко имена. Когато се озовах на Бродуей, пропуснах да се присъединя към профсъюза. Когато отидох да се записвам се оказа, че името ми вече е заето и не мога да го ползвам. Трябваше да внимавам с емоциите си и вместо да се вбеся, аз се овладях и казах: „Имам и друго име, Маклоклин“ и те казаха: „А, не, имаме вече Маклоклин!“ В училище имах гадже, което тръгна с друг, тъй като аз често отсъствах. В крайна сметка тя взе неговото име, което беше Савидж (англ. – дивак, бел.ред.) И най-добрият начин да си отмъстя на тази моя бивша приятелка беше да отмъкна името на нейното ново гадже. Сега трябва да живея с това име цял живот.

Спомняте ли си първото кино преживяване?

Като малък бях много болнав и често бях вкъщи. Веднъж ми пуснаха един стар черно-бял италиански филм със субтитри. Бях омагьосан от качеството на този филм, чуждите езици, които се чуваха, местата, които виждах във филма и това до такава степен ме порази, че по-нататък винаги търсих този ефект – на музиката, предадена чрез езика, на разнообразието...

Мечтаехте ли да станете актьор?
Като малък бях мечтател. Много обичах да чета и родителите ми ме насърчаваха да използвам въображението си чрез музиката, театъра, изкуството. Това ме вдъхновяваше да си мечтая още повече за истории. Мислех си, например как ще бъда пират или каубой. За мен това носеше свобода. А свободата е много важна и мечтите са много важни, защото те са част от живота. Аборигените смятат, че мечтите и сънищата са част от истинския живот, те ни го разкриват. Затова окуражавам младите хора да мечтаят, защото вярвам, че всички ние имаме много по-голям потенциал, отколкото си мислим и е добре да го разкриваме, работейки и забавлявайки се заедно. Защото животът не е само работа, забавлението е съществена част от него. Важно е да знаем, че трябва да мечтаем, защото много от тези неща могат да се осъществят.

Кога последва първата Ви голяма роля в киното?
Влязох във филмовия бизнес, след като започнах да играя в един местен театър. Сблъсках се с невероятна двойка – Джейн Фонда и Доналд Съдърланд, тази среща ме разтърси. Бяхме толкова непосредствени, говорихме си като стари приятели и в следващия момент Джейн Фонда ме покани просто ей така да участвам в техния следващ филм. Каза ми: „Защо не се качиш на самолета до Лос Анджелис и да дойдеш при нас?“ И аз го направих.
Всъщност донякъде имах късмета да пострадам в една катастрофа с мотор. Известно време трябваше да се съвземам, нямах никаква работа, всички ме зарязаха. След време ми се обади Робърт Дювал и каза: "Ще мина покрай вас да те видя как си.“ Дойде и доведе със себе си един режисьор, тогава не го познавах и не знаех какво да очаквам, а после установихме, че това е един от най-големите театрални американски режисьори Улу Грозбар. Говорихме си съвсем лежерно и в един момент той ми каза: „Знаеш ли, че поставяме една пиеса на Бродуей?“ и изведнъж той извади от задния си джоб сценария и го хвърли на масата: „Ето, да го прегледаш и да кажеш. Имаме за теб роля в тази пиеса – „Американски бизон“ се казва.“ Безкрайно се развълнувах, но не го показах. За мен това беше огромен подарък. Играх тази пиеса в продължение на година на Бродуей. В резултат Милош Форман дойде да ме види, след това минаха и Майкъл Чимино, Робърт ДеНиро и накрая аз се оказах с главни роли в два филма, благодарение на тази пиеса.

Какво мислите за начина, по който филмовата индустрия се опитва да преодолява различията между хората?
Смятам, че филмите трябва да ни мотивират да работим върху себе си и да подобряваме собствения си живот, да ни помагат да се опознаем много по-добре. За мен филмът е важен като история, която те докосва. Примерно в Африка хората се идентифицираха с героите на екрана, независимо, че те идват от много различна среда. Но те се разпознават в това усещане за общност. Така е навсякъде по света. Важна е историята, която предизвиква емоции. Добрата история е тази, с която всеки един от нас може да се идентифицира.

Следващите срещи „Интервю с автограф: София – град на киното“ са в Дом на киното с Горан Паскалевич (12 март, 12 ч.) и Тони Палмър (12 март, 14 ч.)

Ралица Петрова – „Обичам да преливам реалността в нещо алегорично “

Как се роди сюжетът на „Безбог“?

По принцип почвам от образи и от визуални неща. От някакво чувство. Исках просто по искрен начин да разкажа една история за компромиса с достойнтвото на един човек, който е принуден да оцелее в екстремна ситуация, в ситуация на мизерия или бедност. Това беше централната тема, за която исках да говоря. При мен винаги разказът е воден от емоцията и това ме вълнува. Обичам истории, които някак си в дълбочина разказват чрез емоция. Беше ме трогнало нещо, което на всички ни е известно особено около изборите. Как бедни хора си продават гласовете. Бях чула и за пенсионери, които доброволно си продават личните карти за да изкарат някой лев за месеца. На мен тези истории ми въздействат почти като метафора. Освен това бях и просто шокирана от факта. Започнах да си представям, че един човек, който може би достойно е живял като учител е принуден да мисли такива схеми за оцеляване на стари години. Принуден е по някакъв начин да прави компромис с достойнството си, за да оцелее.

Понеже съм човек, който не обича патоса и сантименталността, исках да разкажа историята от другата страна, от гледната точка на експлоататорите. Да се идентифицираме като зрители с тях и да намеря трагедията в техните образи, тяхната драма и тяхната болка, която е подобна всъщност. Получава се едно редуване на това кой е жертва и кой насилник. В една сцена един от героите е насилник, в следващата е жертва. Исках да изградя един свят, в който домино ефекта на тази поредица от насилници и жертви върти колелото на тази реалност, от която не се излиза, както всички знаем.

Винаги пиша за да се опитам да си обясня света, в който живея аз самата като артист. Мисля, че съм първо артист и след това разказвач. Искам да изразя нещо, не само да разкажа един сюжет.

Част от актьорите са натуршчици, как работихте с тях?

Не съм от хората, които няма никога да ползват профеционални актьори, напротив. Исках да имам лица, чрез които, подобно на художник или скулптор, да изразя това, за което исках да говоря без думи. Не съм привърженик на многото диалог, спирам да слушам. От тази гледна точка търсех лица, които да говорят без думи. Лица, които да носят тази история като отпечатък. Докато пишех сценария живях с прекъсвания във Враца почти три години. За мен е много важно да има автентичност. Участниците във филма да са продължение на героите. Обичам да преливам реалността в нещо алегорично. Избирам хора, които са преживели емоции подобни на тези на героите ми. Гана и Ирена Иванова може да са различни като социален произход, но са много близки като чувствителност на едно вътрешно ниво. Винаги проверявам дали участниците, които каня във филма са близки до мирогледа и преживяната болка на героя, дали носят тази емоционална памет, която ми е нужна за да градя героя около тях. Пишех и донагласях по тях. Често не им давах сценарий. За това и гледахме да снимаме възможно най-последователно. Те са гръбнака, около който градя и наслагвам образа.

Под въпрос е дали България е готова за едно от важните филмови събития на годината, наречено или по-скоро заклеймено като наименованието на планинския връх Безбог, но светът със сигурност е: безпрецедентно, награди и суперлативи от личности и кинофестивали на различни континенти не спират и до днес, докато българският зрител по една или друга причина (ще) е в шок от видяното. Думите към голямата награда от фестивала в Стокхолм са красноречиви: „Истинско произведение на изкуството и изобщо един от най-добрите филми, правени някога.“

Монументален като името, лентовия си облик в 4:3 и църковното аудиозвучене, дебютът на Ралица Петрова вдъхновява с качествата и смелостта си почти толкова, колкото плаши и белязва душите на своите свидетели. Защото човек не просто гледа „Безбог“ – той сякаш става свидетел на значимо тайнство, незаконно и нечовешко. Социален коментар за състоянието на държавата ни или субективно проучване върху Адът на земята – каквото и да отреди аутопсията, трудно може да се забрави. Копродукция между България, Дания и Франция, заснет предимно на лента от двама оператори (един от които Крум Родригес, чийто поглед на тазгодишния фест наблюдаваме още в „Слава“ и „Асансьор за пациенти“), писан и сниман основно във Враца в продължение на няколко години, филмът познава огромни проблеми и въпреки това надделява, за да се появи на белия свят и да го почерни. Чисто визуално, рамките на музиката и общата картинка на интимност и мрак носят особено смазващото чувство на взиране в монолит, подобен на онзи от „Една одисея в космоса“, на нещо фатално и красиво, по-голямо и непреодолимо от индивида и реалността му. И все пак каква е реалността според Ралица Петрова на нейния личен връх без Бог?

Гана (поетесата Ирена Иванова/Рене Карабаш, която съсипва с мълчание, оставяйки нежната камера на Родригес да диша вместо нея) се грижи за пенсионери с деменция в провинциално градче докато краде и продава личните им карти на черния пазар. В секса е по-зависима от морфина отколкото от тела или чувства, а вкъщи с майка си са на различни планети, дори когато обядват заедно. Съвестта и пагубния ѝ страх от наказание първоначално ще извади от летаргия трагедията с един от нейните пациенти и окончателно жизнеутвърждаващата музика на друг. В отчаян опит да изкупи греховете си, Гана тепърва ще се убеди колко навътре е потънала в бездна, от която без вяра няма надежда за връщане назад... а въпросната вяра дори няма нужда да е в Бог. И все пак с библейски завършек, единственото което ни остава, е завинаги да се чудим дали „Безбог“ бе присъда или спасение. Филм, който можеше да е последният на този свят.

Гледайте филма „Безбог“ в Дом на киното днес, 12 март от 18:30 или на 13 март от 16:00 часа

„Къща без покрив“ – войната не е рекламен слоган

„Къща без покрив“ е филм на Солеен Юсеф, която е както на режисьор, така и сценарист. Това е една история за дългото пътуване на Алан, Лия и Ян, които изпълняват предсмъртното желание на майка си - да бъде погребана в родният си дом в Ирак до тялото на съпруга си. Тримата главни герои са с кюрдски произход, но са отраснали и живеят в Германия и от там започва тяхното пътешествие. Видимо отдалечили се един от друг през годините, сега са изправени пред множество проблеми, които трябва да решат заедно. Всеки един от тях след кратко колебание е решен да го направи в името на покойната си майка, независимо от километрите… Дали ще се справят с всички проблеми по между си? Дали ще спрат да се обвиняват един друг за допуснатите грешки през годините? Ще ги сплоти или ще ги отдалечи това пътуване? Гледайте за да разберете! На всички тези въпроси, главните герои ще търсят отговорите по време на пътешествието, на фона на засилващият се военен конфликт в кюрдската част на Ирак.

Режисьора Солеен Юсеф ще ни покаже колко опасен е света, в който живеем, колко незначими изглеждат всички проблеми и спорове под угрозата на политическия и военен конфликт. В такъв момент утехата и помощта идва само от най-близките ни. Може би чак тогава започваме да ги ценим, а нужна ли ни е война за да го направим…?

Премиерата на „Къща без покрив“ ще бъде на 13 март в Дом на киното от 21:00. За всички пропуснали има и повторна прожекция на 14 март от 13:30 отново в Дом на киното.

Боб Фос, Орфей, Минчо Празников и земетресения в най-новия филм на Нае Каранфил

„6.9 по скалата на Рихтер“ на Нае Каранфил е не просто поредният пример за чудесно ново румънско кино, но и – с гордост го казваме – поредният добър румънски филм с българско копродуцентско участие (същевременно много различен и от „Аферим!“ на Раду Жуде, и от „Защо аз?“ на Тудор Джурджу, чиито премиери бяха миналата година). Нае Каранфил се захваща с една колкото актуална, толкова и непозната за нас, южно от Румъния, тема, пораждаща параноя в румънското общество – риска от разрушителни земетресения. Според сеизмолозите той е огромен, не само заради цикличността от 35-40 години (нека си припомним, че последното голямо такова е точно през 1977г.), но и заради състоянието на инфраструктурата, която не би понесла по-големите трусове („а от Япония сме доста далеч“, казва Нае Каранфил). Разбира се, това дава от една страна хляб на медиите, които да пълнят програмите си с насаждане на параноя, а от друга – и то буквално, а не символично казано – много от важните киносалони в Румъния днес биват затваряни именно поради този риск, което дава преимущество на друго едно кино, това в МОЛ-овете. От всички тези сериозни теми Нае Каранфил прави един изключително забавен филм, който ви кара да си излезете накрая изпълнени и усмихнати от киносалона. С чудесен диалог и дори елементи на мюзикъл, пряко повлияни от Боб Фос.

Г-н Каранфил, нека да започнем с трудната жанрове определимост на филма ви…

Да, можете да го наречете „филм, който се съпротивлява да бъде жанрово квалифициран“. Аз го наричам „комедия“, просто защото така наричам всичките си филми. Може би „сериозна комедия“ е най-точно. Това е жанрът, към който клоня най-вече… Не е мюзикъл, защото мюзикълът изобразява просто една част от историята в него, филмът в случая не е изграден върху моментите, в които героите започват да танцуват и да пеят в кулминационните моменти. Бих го нарекъл също „социален коментар“, защото историята разказва много за параноята на времената, в които живеем сега. Но не бих спорил и с онези, които възприемат филма като лека, светла комедия, която кара публиката да се чувства добре.

Тук можем да се върнем и още по-назад, към Античността, ако си говорим за присъстващи жанрове.

Това е, защото в разказваната история театралната трупа се опитва да постави пиеса, която се базира на мита за Орфей и Евридика, но по модерен начин. Когато започнах да градя историята във филма около главния ми герой (който играе главна роля в тая пиеса), и около неговия баща и всичко останало, създавайки театрално представление в самия филм, исках да е нещо наистина претенциозно. И да направя комедия от това. „Орфей и Евридика“ е съвършената рамка тук, защото се занимава с Ада, със смъртта, все с неща, до които исках да се докосна във филма си.

Във филма ви има и един специален персонаж – сеизмологът проф. Бебенечу, нещо като нашия Минчо Празников, който накрая влиза от телевизионния екран направо в земетръсните кошмари, които главният герой сънува. Той има ли си протопип?

Образът на експерта-сеизмолог във филма ми е вдъхновен от реален човек – ръководителя на румънския Институт по геофизика, който доста често се появява, или поне се появяваше, по новините, както и в различни специализирани телевизионни предавания и дебати, посветени на опасността от земетресения. Не съм възнамерявал задължително да възсъздам същия човек на екрана, а по-скоро създадох образа на такъв човек, който има същата тежест и видимост по медиите.

Музиката във филма също е писана от вас. Как ви помогна тя в изграждането на историята?

Още щом започнах да пиша сценария, знаех, че се включа няколко музикални произведения във филма и още тогава знаех точно къде и защо. И когато започнах да пиша музиката, предизвикателството беше тя да не е много добра от самото начало. Ето, имаме театрална трупа, която репетира за представление. И е ясно, че това представление няма да бъде шедьовър. Ясно е, че няма да е и катастрофа, разбира се, но… просто добро средно представление за румънските стандарти. И така, първите песни трябваше да са доста елементарни – като детински хитове. После, с развитието на действието, започнах да правя и по-сложни песни. И завършван с „гранд финале“, което е най-доброто, което мога да дам от себе си. И, да, предизвикателството беше да пиша по-лоши песни в началото, защото се предполагаше, че те наистина не трябва да са брилянтни. Давам си сметка, че говоря за себе си като за музикант прекалено сериозно, а не би трябвало. Но така бяха нещата тогава и по този начин се получиха.

Филмът „6.9 по скалата на Рихтер“ може да бъде гледан още веднъж в рамките на 21-ия СФФ – на 14 март от 18:00ч. в Euro Cinema.

Синема Политика – киното, което отказва да бъде само изкуство

За трета поредна година международната платформа за документално кино „Синема политика“ участва със своя собствена програма на София Филм Фест. В Гьоте Институт от 12 до 16 март ще бъдат прожектирани 5 филма подбрани от мрежата специално за българската публика. Освен един от селекционерите на Международния документален конкурс на 21вия СФФ, Светла Търнин е и представител на Синема Политика за страната.

Ето как самата тя представя Синема политика – „Това е мрежа за разпространение на независимо документално кино със социална и политическа насоченост. Целта ни е винаги да можем да организираме дискусии след прожекциите, за да представим платформа за обсъждане на малко познати и недообсъдени теми. Това са теми, които силно резонират в нашите публики и засягат нашето ежедневие на едно по-дълбоко ниво. Търсим задълбоченост и силна авторска визия. Разбира се, държим и на това филмите да са естетически издържани, а режисьорите – ангажирани. Почти всички режисьори, с които  работим са и активисти.“

Различно ли реагира българската публика на тези филми?

Болшинството от клоновете на Синема Политика са базирани в университети, културни центрове, библиотеки и центрове за социална промяна и активизъм. Публиката винаги е ангажирана. Това са хора, които имат интерес към социалната промяна, хора със силно социално съзнание. С прожекциите успяваме да привлечем и по-малко ангажирани зрители. Съответно наша цел е от заинтересовани да ги превърнем в ангажирани.

Публиката в България е по-различна по няколко начина: темите, които в момента вълнуват българите, какво се случва в нашите политически и обществени пространства, кое е на дневен ред. Разбира се това е различно от клон на клон. Различни теми вълнуват обществата. Българската публика е много жадна за задълбочено познание по темите, с които не се е срещала до сега. Целта на прожекциите ни в София е да запознаем публиката с едни човешки истории, които засягат нашето ежедневие и тук.

Всяка от петте прожекции в Гьоте Институт ще бъде последвана от дискусия с режисьори и/ли активисти, а темите тази година са затворническата система в САЩ („Затвор в 12 пейзажа“ - 12 Март - 17:00), бежанците („Пресичането“ - 13 Март - 18:00), конфликта в Газа („Смесени чувства“ - 14 Март - 18:00), съхраняването на традиционни земеделски култури („Семе: неразказаната история“ - 15 Март - 18:30), сблъсъкът на майките със здравната система в Източна Европа („Бременна в Румъния“ - 16 Март - 18:00).

„Асансьор за пациенти” – ревю

Макар и клатещата камера от „Прокурорът, защитникът, бащата и неговия син” да се е поуспокоила в новия филм на Иглика Трифонова „Асансьор за пациенти”, това не го прави по-малко експериментален, а дори напротив. Монолозите на всеки един персонаж участващ във филма допринасят за документалното звучене. Емпатията е ключова тема, неизменна част от сюжета.

Самата Иглика Трифонова обясни на премиерата на 10 март от 20:30, в кино „Люмиер”, че става въпрос за онзи момент, в който започваш да се привързваш към пациента си, без да си наясно дали той всъщност е с всичкия си.